Обещах, че ще Ви разкажа за началото на това „приключение” (аз го наричам моето приключение от тетонската земя). Знаете и Вие, че изучавах 6 месеца немски език ( и не 6 часа /ден) и как проведох оналйн интервюто ( като се замисля сега ми идва да Ви запитам, как сте имали толко доверие в мен, че ще успя) и след тоза заминах на интервю в Германия.

Не съжелявам за решението и сега осъзнавам, че по-добре, че не съм знаела колко трудно ще бъде....Въпреки, ако се замисля по-добре, че ако някой ми беше казал това, вероятно щях да се амбицирам повече.

Знаете сега, толкоз колкото успяхте да ме опознаете, че не се отказвам толко лесно, и че се боря с всички сили, за да постигна моята цел. Въпреки това, след първата седмица в Германия си казах, че си събирам багажа и тръгвам. Бях напълно объркана, имах чувството, че съм изучавала друг език в Румъния, не разбирах нищо от това, което говореха тези хора. Имах обаче голям късмет

да попадна на Шефарцт за оценка 10 и един ментор от същия калибър, които ме насърчаваха постоянно и които имаха вяра в мен и моя опит, и които ме подложиха на работа ( след като провериха знанията ми: малки въпроси, малки разговори за лечение и т.н.)  още от първите дни.

След месец и половина шефа ми каза, че се справям много добре, а след два месеца и половина ме информира, че ще вляза сама в залата за анестезия, и ме попита дали ще ме е страх да направя това. Разбира се казах, че няма да ме е страх, само че да има някой на позиция, за да бъде извикан, ако нещо се обърка. Той ме увери, че така ще бъде.

Не всичко беше розово и добре, имаше и хора, които се смееха на начина по който говоря, но аз си гледах моята работа (като си я вършех добре) и мисля, че това ще отшуми с времето.

Моето търпение и оптимизма са по-големи отколкото те си представят.

Сега като Ви пиша, мога да кажа, че се чувствам на същото ниво като германците, с нищо по-долу от тях, даже имайки предвид, че знам още два чужди езика, се чувствам дори по-виша от много между тях. Чувствам се добре, знам, че не говоря много добре, но уча всеки ден нови думи и мисля, че нещата ще се наредят.

Извъм болницата...какво мога да Ви кажа? Срещнах още двама румънеца тук в болницата( един от тях е от Крайова) и един пакистанец, който е учил в Румъния и с който си приказвам когато се видим. С колегата от Крайова и с неговото семейсто прекарах, католическия великден ( бях при тях в Meiningen, 4 дни). Честна да бъда, нямам много свободно време.

Какво да кажа, който иска да прави това което направих и аз, трябва да знае, че е нужна голяма воля и сигурност, че това е наистина което желае, иначе няма шанс. Проблем, който изглежда малък в Румъния, тук може да добие огромни размери. Мисля, че трябва да бъдеш оптимист и да считаш, че всеки изминал ден е ново завоевание, нова крачка към това което си заложил да постигнеш. Мисля, че не трябва да гледам въобще назад, а само напред. И мисля още нещо, че не сме с нищо по-долу от другите нации, умни сме, добре подготвени професионално, с солидна обща култура и може да си държим изправена глава навсякъде по този свят.

Аз самата, така я държа изправена ! Въпреки, че съм румънка, която плаче когато се пее националния химн, не мисля, че бих се върнала на това което оставих назад, ако го направя бих била недоволна и нещастлива.

Толкоз за мен за сега, все пак са само 3 месеца от както съм тук. Като премине и пробния период ще пиша пак.

Алина Лазар

СНИМКИ